2 Юни
Публикувано на: 02.06.2009 02:23
Христо Ботев
Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.
През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си".
От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения".
Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг.
На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.
[b]УЧАСТНИЦИ В БОТЕВАТА ЧЕТА
Илия Лазаров Джагаров
от с. Локорско, Софийско. Работи в София като занаятчия - тъкач на чулове и майстор на самари. Той е един от тримата родолюбци, които пренасят тялото на Апостола от мястото на обесването до черквата "Св. Петка". От Турну Магуреле се включва в Ботйовата дружина, а след гибелта на войводата стига до родното си село. Участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. Умира през 1902 г. Погребан е в софийските гробища по бедност, поради което днес гробът му не съществува.
Хаджи Георги Найденов - Гръблаша
от Тулча, четвърти знаменосец. На единствената запазена негова снимка Георги е на около 30 години. Макар да е от Тулча, родът му е от Щипско. Там гръбла означава съд за вода, пригоден за носене на гръб. Георги Гръблаша е един от знаменосците на Христо Ботйов, донесъл на "Радецки" собствено знаме. Пряпорецът, донесен от него, е различен по изработка от главното знаме, връчено от войводата на Куруто. Неговият червен лъв се развява над четата до Милин камък. Там загива четвъртият знаменосец на четата.
Димитър Стефанов - Казака
от Сливен, втори знаменосец. Присъединява се към четата от Турну Магуреле. Воеводата му поверява знамето след раняването на Никола Симов - Куруто. Димитър се заклева, като целува дръжката на знамето сьс следа от кръв от първия знаменосец. Развява го на връх Околчица и през някои от следващите сражения. Вторият знаменосец е обезглавен от хората на Малич ага. При изтезанията открили знамето, навито около кръста му. Лобното място на Казака е до Кремиковския манастир, където през 1912 г. му е издигнат скромен паметник.
Марин Петков - Тутната
от Тетевен. Роден е през 1862 г. След слизането на Козлодуй Марин участва в боя при село Баница, а по-късно и в сраженията на 19, 20 и 21 май. На процеса в Русе Марин е осъден на доживотни окови, като излежава присъдата си в крепостта Сен Жан д'Акр. След помилването е търговец в град Мачин. При преследването на турска грабителска чета е ранен и се пенсионира като инвалид. Умира на 25 октомври 1901 г.
Кирил Ботйов
от Калофер, брат на войводата. Роден през 1856 г. Баща му Ботьо Петков го насочва към учителската професия. През съдбовната 1876 г. Кирил се включва в четата на брат си. Запазена е телеграма от Христо до Кирил, от която ясно личи общият замисъл на братята и уговорката им по отпътуването. Кирил участва в сраженията до Веслец, след което е заловен и съден. Заточен е в крепостта Сен Жан д'Акр до Санстефанския мир. След Освобождението се отдава на военна кариера, достигайки чин генерал-лейтенант. С неговото семейство до края на живота си живее Ботйовата майка Иванка. Кирил умира на 88 години.
Сава Пенев
от Велико Търново. Член е на Търновския революционен комитет още по времето на Васил Левски. Сава участва активно в сраженията на Милин камък и на Веслец. Той е от малцината, които присъстват на гибелта на войводата. Заловен е в Балювския хан, Троянско. Първоначално осъден на смърт в Търново, по-късно е изпратен в Русе и осъден на окови до живот. Откаран е в Акия. Освободен е на 19 май 1878 г. В архива му е открит портрет на Апостола, подарен му лично от него. Сава Пенев умира през 1916 г.
Прокопи Алексиев Дянков
от Свищов. Роден е през 1851 г. Качва се на парахода "Радецки" на 16 май в 9,30 ч от скелетo на Бекет. При оттеглянето от бойното поле, докато се лута из Балкана, намира убежище в една пещера, но овчарчето, което изпратил за храна, го предава. Прокопи Дянков е от подсъдимите на първия русенски процес, където е оскъден на доживотни окови. След Освобождението живее в София, Враца, Троян и Плевен. Има седем деца. Умира през 1927 г. в Плевен. По думите, предадени на неговите синове, когато чул за смъртта на войводата, горчиво заплакал.
Колъо Радев - Черкеза
от с. Бяла черква, Търновско. Прозвището си получава след убийството на двама черкези. Черкезите са били особено жестоки мародери в турската войска. След 20 май 1876 г. Кольо се оттегля в Балкана, заловен е, но по пътя успява да избяга. Едва спасил живота си, той се записва в опълчението и е преводач в частта на ген. Драгомиров. С нея на 2 юни 1877 г. влиза във Велико Търново. След Освобождението Кольо Черкеза заживява в град Бяла Слатина, Врачанско. Тук се жени и става заможен и известен човек. Собственик е на мелница и керамична фабрика. Умира през 1927 г. в София. Гробът на Кольо Черкеза е в двора на църквата в град Бяла Слатина - единственият гроб в църковния двор.
Владимир Друмев Върбанов
от гр. Мачин. Роден е около 1856 г. Той е един от най-младите участници в Ботйовата дружина. В списъците непосредствено след Освобождението е записан и като Тодоров. В някои архивни материали се отбелязва, че е починал на 67 години на 30 октомври 1918 г. в с. Кеманлар (сега гр. Исперих), Разградско. Владимир Друмев е заловен с групата на Димитър Икономов край с. Литаково, Ботевградско, на 27 май 1876 г. и откаран в софийския затвор. Бил е осъден, но след това амнистиран. Той се върнал в гр. Мачин и веднага започнал с подготовката на чета от доброволци, която да участва в Сръбско-турската война през юни 1876 г. За съжаление отново е арестуван от турските власти и след застъпничеството на известния Димитраки бей е освободен. Владимир Друмев се включил като доброволец опълченец в Руско-турската освободителна война 1877 - 1878 г. След Освобождението - 1878 г., живеел и работил като административен служител, писар в Мачин, Тутракан, София, Ново село (Варненско), с. Аспарухово (Провадийско), Русе, Разград и накрая в с. Кеманлар, където умира съвсем сам, без семейство и потомство.
Саво Петров
Саво Петров е роден през 1837г. във Враца в семейството на Гена Савова и Петър Бояджиев. По занаятие е земевладелец и търговец. Женен е за Ценка Хаджимицова, сестра на известния съзаклятник Мито Хаджимицов. Младото семейство има дъщеря - Катерина.
Саво Петров, поборникът Мито Ангелаков и Стефанаки Савов произхождат от Савовия род и са първи братовчеди. Тези млади и заможни мъже посвещават живота си на освободителната борба.
На 21 октомври 1875г. в къщата на Мито Тричков се подновява дейността на врачанския революционен комитет. Негов почетен председател става Стоян Заимов, подпредседател - Мито Анков, касиер е Ангел Йоцов, секретар - Стефанаки Савов и членове : Саво Петров, Лука Рилски, Мито Цветков, Цено Ангелов и поп Косто Буюклийски. Те възлагат на Саво Петров и Стефанаки Савов да привлекат леля си Йота Ангелакова, чрез която да се развие тайна революционна дейност и сред жените в града.
През март 1876г. комитетът във Враца утроява усилията си за подготовка на въстанието. Той разпределя града на участъци, изработва правилник за организацията на четите и определя предводителите на двете чети - Мито Анков и Саво Петров. Двамата назначават десетници, куриери, полиция и въобще предвиждат и създават всички усилия, необходими за успеха на въстанието.
Комитетът решава да изпрати Стефанаки Савов и Саво Петров да убедят Христо Ботев да отложи за първи юни преминаването на Дунава, защото тогава врачани ще бъдат готови с оръжието. Пратениците съобщават от Оряхово, че отлагане обаче няма да има и те ще продължат с четата. Саво Петров участва във всички сражения от Козлодуй до Милин Камък, където намира смъртта си. Правнук на Саво Петров е известният сърдечен хирируг д-р Владимир Коларов, зам. директор на Националната Кардиологична Болница.
Поп Сава Катрафилов е деец на българското национално-освободително движение, свещеник. Завършва класното училище в Елена. От 1858 г. учителства последователно в село Тодювци, Търновско, Ески Джумая (днес Търговище), Разград, Бургас и други. Бил е архиерейски наместник в Разград.
Едновременно с това участва дейно в църковно-националната и революционна борба. Като учител в Хасково е съучастник в покушението срещу Хаджи Ставри. Член е на революционния кабинет в Айтос. През 1875 г. се отдава само на революционна дейност и преминава в Румъния. Събира малка чета, с която се присъединява към четата на Христо Ботев. Член е на щаба на четата и е един от най-верните съратници на Христо Ботев. Заклева четата на Ботев преди да се отправи към Стара планина.
Проявява голяма храброст в сраженията. Има основен принос за спасяване знамето на четата. Ранен е тежко в боя при рида Милин камък на 18 май 1876 година. Вероятно е доубит от турците.
На 2 юни отдаваме почит на поета и революционер Христо Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България.
